AYP: Епизод 10 със съдия Вълков

 
AYP-Episode-10-Rossen-Bossev-Vladimir-Valkov-2012-09-02

© PIA/Юлиян Димитров

06/09/2012
СОФИЯ (PIA) — —

Росен Босев:

Здравейте. Това е десети епизод на „Гневни Млади Хора“. Аз съм Росен Босев, работя във в. Капитал, а до мен е съдия Владимир Вълков, който е номиниран от съдиите в София за член на ВСС.

Много се радвам, че той има възможност да ви разкаже за неговото виждане за съдебната система и проблемите й. Познавам съдия Вълков от 2007 година и знам, че винаги е бил готов да говори за проблемите на съдебната система и винаги да предлага решения. Това за мен е изключително важно. Винаги е заставал с името си. Той е съдия от 1997 г. И правораздава в Софийския районен съд. Да добавите нещо?

Владимир Вълков:

Не знам дали има още нещо важно, което бих добавил, освен че намирам за много удачно да има един поглед отстрани и благодаря за тази възможност. Това показва интерес на общността към проблемите на съдебната система, отчитайки, че тези проблеми рано или късно върху всеки един от гражданите, дори и да не са непосредствено ангажирани с правораздаване.

Росен Босев:

Интересно за мен е как се съгласихте да бъдете номиниран, защото в обществото, с основание, ВСС има образа на изключително компрометиран орган? Така, може би ще трябва да носите кръста на сегашния и предишните му състави, които не само решиха проблемите на системата, но и ги задълбочиха.

Владимир Вълков:

Това е вярно. Донякъде, може би, именно тази тенденция ме амбицира. Никога не съм губил надежда, че нещата ще се оправят, винаги съм се борил за това. За мен е притеснително, когато виждам колеги да се отчайват и ад се примиряват със статуквото, макар и да са далеч неудовлетворени от него. Това усещане за липса на справедливост вътре в системата в един или друг момент рефректира върху интересите на гражданите. Възниква много сериозно въпросът, ако оставим нещата да се случват покрай нас и въпреки нас, най-вече, до къде ще стигнем? Донакъде мотивира ме голямото желание и решимостта да допринеса лично с делата си и със своята отговорност нещата да се променят. Убеден съм, че има начин. Спомням си не толкова далечното минало, когато ръководство на Софийски градски съд (СГС) в лицето на Светлин Михайлов и тогавашния председател на ВКС Иван Григоров, казаха, че проблемите на СРС, за съжаление, са неразрешими и трябва да се стискат зъби и да се живее и работи в тези абсурдни условия. Слава Богу, тази риторика беше променена и от този ВСС не се говореше по този начин. Не че се предприеха някакви реални стъпки, за да се променят нещата, но… Изключително притеснителен е и фактът, че много от странните решения на административното ръководство се обясняват с нуждата да бъдат взети, за да даде ухо ВСС за проблемите на СРС. Става дума за кадрови решения, което за мен е много сериозен проблем. Поставя въпросът за независимостта на аргона много драстично.

Росен Босев:

Вие имате много подробна концепция. В 15 страници много подробно сте развили вашето виждане за това как трябва да бъдат решени проблемите на системата. Направи ми впечатления, че още от самото начало казвате, че ске ангажирате с това да реализирате визията на Съюза на съдиите в България (ССБ) – най-голямата магистратска организация, за това как би трябвало да функционира ВСС. Ако може с няколко думи да представите тази платформа?

Владимир Вълков:

До голяма степен това, което се случи в рамките на ССБ, беше и основание да усещам подкрепа от професионалната общност. Тази платформа отразява нещо ново за ВСС. Когато се борихме преди 4 години той да бъде постоянно действащ орган, считахме, че той ще има повече време, за да си върши работат. За съжаление, оказа се, че този постоянно действащ състав не знаеше на къде и как да върви. Това, което е ново и много различно в концепцията е, че, освен че са огласени направленията, в които да се работи, показан е подход, по който може да се работи и да се търси решение. Поставя се резонно ивъпросът за сроковете, защото за да се реализира едно управление и най-вече да се определи до колко ефективно е то, е хубаво да има един момент на анализ, на самовръзка до къде сме стигнали. Платформата чертае реализируема, по мое убеждение, програма, от гледна точка на насоки и пътя, по който може да се достигне до този резултат. Бях провокиран не толкова в концепцията си да чертая принципните пътища, колкото да давам някакви варианти за решения на проблеми. Може би не толкова концептуално да изглежда, но моята идея бе да провокирам дебати включително и по съдържателната част на решенията.

Росен Босев:

Ако трябва да направим една оценка на това какво направи и какво не направи този ВСС, каква е вашата оценка, какво видяхме последните 5 години?

Владимир Вълков:

Определено може да се каже, че от постоянно действащия орган не се получи очаквания от всички резултат. Кадровата политика е под всякаква критика. При идеята всичко да се съсредоточи в един орган, за да се уеднаквят критериите, нещата се опряха до давани оценки от помощните комисии и абсолютно абдикиране от непосредствения ангажимент на ВСС в тази насока.

Росен Босев:

Може би да уточним, че става дума за текущата оценка на магистратите – атестацията. Тя се случваше децентрализирано, а не във ВСС.

Владимир Вълков:

На практика, подходът и съдържанието на атестациите, ВСС в лицето на комисията си бяха лишени от възможността сами да изградят представа за това що е то съдия, отговарящ на един или друг критерий. В атестацията се предлага оценка, която ВСС, в състава на комисията, която непосредствено се занимава с оценката, или потвърждава или отказва да потвърди. Аз имах един такъв повод – по повод на моята атестация повдигнах въпроса и не получих никакъв разбираем отговор от членовете на комисията. Това донакъде ме убеди, че желанието не е достатъчно. Беше в началото на работата на този ВСС през 2008 г, но се видя, че през останалото време не извървяха никакъв съществен прогрес. Другият сериозен проблем е с натовареността. По тази линия абсолютно нищо не беше направено. Беше спечелен един проект и бе възложен този проблем за изпълнение ан външен изпъллнител. Симулирано бе обществено обсъждане проблематиката. Смея да твърдя, че лично аз поставих още тогава въпроса за необходимостта да се измерва обективно необходимото време, за да се извърши единица работа, който беше отхвърлен немотивирано от външния изпълнител с убеждението, че само в САЩ това се случвало. На импровизираното обществено обсъждане се оказа, че това не е така. В Германия по същия начин измерват необходимото време да се свърши работа и на тази база планират абсолютно всичко. Планират щатове, планират материална база. Оказа се, че и в други държави е така – в Испания по идентичен начин стои въпроса. Резултатът от този проект, който усвои доста европейски средства, беше такъв, че при представяне на резултатите на гилдията от последната сформирана комисия, се оказа, че не сме в състояние да се обединим около критерий за фактически правна сложност на делата. Убеден съм, че колкото и да е фактически и правно сложно делото, то опира до необходимото време, за да се свърши работата както трябва.

Росен Босев:

Ако позволите, ще се опитам да обясня за какво става дума. Факт е, че в България, от съда например, от който идва съдия Вълков, съдиите решават около 800-1000 дела годишно. Но има други съдилища в страната ,които решават около 80 дела годишно. ВСС, на практика, няма критерии, по които да оцени един магистрат по работата, която е свършил. Когато тръгва да го преследва дисциплинарно, също не взима предвид това натоварване. Преди време имах възможност да говоря с вицепрезидентът на Европейската асоциация на съдиите, който беше изумен от това, че в България няма стандарти нито за продължителност на процеса, нито за натовареността на магистратите. Той тогава обърна внимание, че при това положение няма как да бъде реализирана дисциплинарна отговорност за забавени дела, след като не се знае кое е нормално и кое не е.

Владимир Вълков:

Това веднага ме препраща към другия основен проблем на работата на сегашния ВСС – дисциплинартната му практика. Тя, категорично, е необходима, но не може дисциплинарната практика да стои в основата на самочувствието на този орган, който е призван не толкова да тича след проблемите и да ги огласява и колко е виновен съдията, а да вземе всякакви мерки, за да не се случи проблем. Забавеното правосъдие в крайна сметка води до липса на такова. Непосредствен ангажимент на ВСС е да осигури справедливото решение в разумен срок. Това не е единствено ангажимент на ВСС, защото, ако нещата опират до ресурс, тук може да се говори и за атговорност на законодателна и на изпълнителна власт. Проблемът за натовареността на съдиите е изцяло на ВСС. Наскоро си дадох сметка, обърнах внимание, когато един колега сподели, че липсата на правила означава голямо доверие към органа, който трябва да изпълнява тези си функции. Това предполага, в голяма степен, самодисциплиниране, за да даде този резултат. Оказва се, че това е невъзможно и именно поради бездействието на ВСС, сега се мислят промени в закона с идеята да се даде някаква рамка и да се гарантира минимално изпълнение на тези повече от необходими ангажименти на ВСС. Това само по себе си е признак, че ВСС тотално се провали.

Росен Босев:

Ако трябва да обобщя – натовареността, която остана без решение, кадровата дейност на ВСС, която не стана ясно как точно се случва, защото тези атестации, и начина, по който се оценяват магистратите, резултира в това 99% от магистратите да имат оценка „Много добра“.

Владимир Вълков:

Да, ето аз съм с „добра“ оценка.

Росен Босев:

Абсолютно формално и повърхностно е това оценяване. Виждал съм атестационни формуляри, виждал съм корекциите на ВСС най-често са свързани с това дали има проверка на Инспектората или няма – повече гледат много-много да не се „морят“. Последното несвършено от ВСС – това е дисциплинарната отговорност – тя трябва да бъде последователна и удовлетворителна за обществото.

Вашето предложение – как трябва да се променят тези три ангажимента на ВСС така, че обществото, което има нужда он независима и компетентна съдебна система, да върне доверието, а пък магистратите – към ВСС?

Владимир Вълков:

Много е важно и голяма част от общественото доверие, се проявявав това съдът да реагира своевременно на отправеното към него искане. Стои въпросът за качеството, който е първостепенен. Ще цитирам едно дете, 4-ти клас, при участието си в един симулиран съдебен процес. То беше съдия и бе ангажирано да даде, да постанови присъда. На въпрос на журналист, преди да влезе в следващото си дело, ще има ли бързо и справедливо решение, детето отговори: „Справедливо със сигурност, но бързо – не гарантирам.“ Това дете, което в условията на игра, си даде сметка, че бързината не е и не може да бъде определяща при работата на съдебната система. Това нещо някак си убягва на управляващите съдебната система, които вкарват в инструктивните срокове някакви, необясними за разума, изисквания. Административните ръководители по места, за да избегнат собствената си отговорност, се изкушават да дават срокове и да постановяват времеви рамки, в които съдията да изпише всичките си дела. Това, в зависимост от количеството дела, на практика, граничи с абсурда. Цената на тази невъзможност не е изключено да стигне и до ангажиране на дисциплинарна отговорност. На мен ми се струва, че проблемът за натовареността може да се постави едва, когато констатирано забавянето. Изключително е важно постоянно наблюдение на актуалното състояние на натовареност на всеки един магистрат. Когато се установи, че магистратът се забавя от нормалния темп на работа, трябва да се установи каква е причината. Причините могат да бъдат безброй и това е отговорност на даминистративния ръководител. Той дължи подкрепа на магистрата, не да му свърши работата, защото това няма как да се случи. Има изключително много механизми, по които съдията може да бъде освободен от несвойствената му дейност – това отприщва огромен капацитет. Аз имах  възможност, когато бях командирован в СГС, да сравня работата на съдия, облекчен откъм доклад, с тази, която трябва да върша в СРС. Разликата е голяма. Не е кой знае колко съществена разликата в натоварването, но определено в окръжен, и то второинстанционен съд, опирайки въпроса най-вече до този за правото, стимулира и позволява да се върши работа. Съдията не работи в рамките на 8-часов работен ден, не работи в рамките на работна седмица. Колеги от чужбина се втрещяват как може това да е така – да се работи постоянно. О този въпрос ССБ, по един проект, финансиран с европейски средства, изготви оценка за въздействието на свръхнатоварването върху здравето на магистрата. Още тогава, през 2008 година, бяха отчетени притеснителни показатели. Това беше направено достояние на ВСС, но остана без всякакви последици. За мен  емного вяжно да се установи границата – там, където вече не може да се иска нищо от съдията. Отговорността на съдията е да уплътни работното си време – необходимото време, за да си свърши работата, да не си пропилява времето, но извън това той не може да лишава семейството си от своето присъсттвие, нито да рискува собственото си здраве. Напоследък виждаме много неприятни резултати в тази посока. Определяйки границата, поемайки своята част от отговорността на административния ръководител и на органа, нещата неминуемо опират и до ВСС, който трябва да осигури условията за нормална работа. Когато се окаже, че в този съд, при тази материлана база, не  евъзможно да се отварят нови работни места, трябва да се търсят алтернативни решения. Те могат да са безброй, но това трябва ад бъде тенденцията на работа.

Росен Босев:

Административния ръководител е длъжен по всяко време да следи персоналната натовареност на съдиите, а ВСС да предприеме мерки така, че натоварения съд да бъде достатъчно добре кадрово обезпечен.

Преди около 2 години Инспектората направи една проверка в СРС и предложи някои съдии за наказание за забавени от тях дела. Тогава главния съдебен инспектор разви тезата, че как така може някои съдии да си пишат делата в срок, пък други не могат. Когато попитхме дали Инспектората се интересува какво се е случило с тези решения, бързо написаните, дали не са отменени на горна инстанция и да започнат отново, тя каза, че не е работа на Инспектората да се занимава с този въпрос. Къде се прекъсва връзката?

Владимир Вълков:

Работата на Инспектората, поне в лицето на инспектора, с който аз се срещнах – Мария Кузманова, която понастоящем е номинирана за член на ВСС, това, което направи е да обсъди резултатите от проверката. Аз й зададох същия въпрос – когато оценяват какво не се е свършило, тръсят ли информация какво е направено и предлагат ли работещ вариант. Тя ми каза, че това не им е в компетенциите. Те констатират едно забавяне, а работа на адинистративния ръководител е да търси решенията. Аз не бях убеден от това обяснение, защото за разлика от административния ръководител, на който не му е работа непосредствено да се запознава с начина на организация на работа на съдиите, те имат много широк поглед върху нещата. Те могат да събират добрите практики. Аз очаквах в този доклад на Инспектората да ми бъдат показани варианти за справяне със ситуацията. Аз казах, че ен мога да работя по-бързо, това е максималното, което мога да направя при моята организация. Търсил съм варианти за моята организация, за да мога да подобря работата си. По онова време следвах едно предписание, което ми се струва и резонно в известен смисъл, пишех постоянно на компютър разпорежданията си. Това забавя. Много хора, колеги, минават на ръка доклад, което ускорява работата. Това е нещо, което трябва да се съпостави. Практиките са най-различни. Няма анализ на практиките и да се каже – това е добра практика и тя може да спести време. Това е нещо, което аз съм предложил – да се търсят и да се представят добрите практики. Като стана дума за отмененото решение, това е изключително сериозен проблем. Бързината се измерва единствено със сроковоте, посочени в процесуалния закон. Напълно е възможно съдията да си контролира предстоящите за излизане и писане актове като дава възможност на страните за нови процесулани искания и действия, които няма реално основание за това. На практика, съдията може да е изцюло в срок, но без това да допринесе за приключване на делата му. Да, той си контролира натоварееността по този начин, но въпросът е на каква цена. Имаше едно резонно предложение, когато се мислеше и за новия ГПК, в рамките на неговото обсъждане, закона да посочва разумния срок, след който срок съдебния акт граничи с отказ от правосъдие. Съдията да бъде ангажиран с това да посочи срок, съобразно неговата натовареност, ще обяви решението си. Т.е., ако се каже 6 месеца, независимо от делото, трябва да е приключено, аз когато си знам делата, ще мога да кажа – да, аз ще го напиша на 4-тия месец на конкретната дата. Това нещо ориентира страните и административния ръководител. Ако някой съдия не е натоварен, но си позволява лукса да каже – 6 месеца, за мен това е основание да питаме какво налага тези хора да чакат 6 месеца? Необяснимо е, ако съдията каже – ще ти го напиша след 6 месеца, защото закона ми казва така. Не, законът казва – веднага, когато съдията може, но не по-късно от този срок. По въпроса за сроковете и Инспектората – това винаги е поставяно и на Общите събрание. Когато главния инспектор присъстваше, от залата бе зададен този въпрос – как се оценява натоварването. Отговор не беше получен. От гледна точка на това кой кога е написал акта си, аз не виждам смисъла да съществува тази институция. Статистиката е достатъчно добра, за да даде тази възможност, в състава, в който съществува. Като става дума за срокове, аз се изкушавам да попитам главния инспектор защо проверката в СРС продължи толкова дълго, за разлика от другите съдилища, където протича доста по-кратко? Естествено, защото обемът от работа е много по-голям. Когато нещата опират до работат на съдията, се казва – защо не си в законния срок. Но законният срок говори за едно дело. Законния срок никогя не му е била идеята да обсъжда потока от дела и в крайна сметка да държи сметка за организацията на работата. Това е непосредствен ангажимент на административния ръководител и опосредствен ангажимент на ВСС. За да може всеки един съдия, в този обещан от законодателя срок, да постанови окончателния си акт и то да бъде мотивиран акт. Без мотивиран акт липсва отчетност. Много ми допадна едно разгранаичение, което предлага колегата Димитър Узунов в своята концепция – между публичност и отчетност. Едно е да видиш процеса на вземане на решение, друго е да разбереш какво стои в основата на това решение. Тази отчетност я дължи както съдията, когато обяснява защо е стигнал до този извод, така и ВСС, когато взимат едно или друго решение. Важно е защо е стигнал до тези решения, кое е наклонило везните, за да бъде взето. Това е изключително голяма слабост на този ВСС, особено при тайното гласуване. И не е само с този ВСС този проблем с тайното гласуване. Предишният ВСС също така обясняваше, че не възнамерява да огласява подробности, когато избора е таен. Очевидно проблемът е системен и нещата опират до личностите. Няма никакъв проблем да гласуваш тайно, ако е ясно зад какво предложение заставаш и няма никакъв проблем да гласуваш тайно против, ако е ясно зад какви възражения стоиш.

Росен Босев:

ВСС това, което се опитва да обясни, това е „волята на мнозинството“. Общо взето, ние не дължим обяснения защо избираме или наказваме някой – така е решило мнозинството. Вие, в началото на вашата концепция, маркирате един проблем, за койт омагистратите много често говорят – че този ВСС, вероятно и предходните, са се отчуждили от магистратите. Какво според вас е решението на този проблем. ССБ имаше конкретни идеи, които опират повече до законодателни промени, някои дори и на конституционно ниво – да има един ясен процес, в който членовете на ВСС се отчитат пред общността. Имаше една доста интересна идея, тези административни комисии – като тази о атестирането и етичната, да бъдат конституирани от действащи магистрати. Какво мислите за тези предложения и как най-общо ВСС може да си върне доверието сред магистратите?

Владимир Вълков:

Нуждата от законодателна рамка и конституционна промяна възниква тогава, когато нещо вземаме от правомощията на ВСС и го даваме на друг орган. Ако всичко е в ръцете на ВСС, той на практика е в състояние да направи изключително много, защото отговорността е негова. Това, което ВСС прави в отклонение от предписаната от закона цел сега е например, да се предоверява на помощните атестационни комисии. ВСС казва – това го е казал помощната атестационна комиси, това го казва административния ръководител, това го казва някой друг и ние му вярваме, защото не познаваме колегата. За мен това е пълен абсурд. Именно този процес на опознаване трябва ад стои в основата на кадровата политика на ВСС. Според мен не се налага нито законодателна, нито конституционна промяна, за да се осигури някакъв механизъм на регулярно отчитане. В момента, в който следващия ВСС започвайки работата начертае един план, по който ще се движи, даде срокове и в рамките на тези срокове и си даде  сметка, че трябва да уведоми гилдията и обществото какво е свършило – този отчет е налице. Не е сериозно да се мисли, че ВСС ще се отчита като някой следи протоколите за решенията, протоколите от комисии и т.н. Информацията трябва да е структурирана и представена достатъчно удобно, за да дава нужната информация. Не съществува никакъв проблем, доколкото си спомняма, на всяко едно от общите събрания на СГС присъстваше представител на ВСС, но за съжаление, на този форум не се случваше обратната връзка. Това също е удачен вариант – когато органът на място поставя собствените си проблеми, представителят на ВСС да каже до къде са стигнали при решаването на тези проблеми, да се ангажира с решаването на тези проблеми. В едни такива дебати трябва да се разбере, че представителят на ВСС не е там за протоколно присъствие, а е там, за да им помогне да бъдат разрешени проблемите на място. За мен не е изключена възможността да се мисли за създаване на онлайн дискусии. На този етап, при структурираната страница на ВСС, информацията е едностранна – само ВСС може да ни казва какво мисли. По какъв начин магистратите могат да дадат обратна връзка – няма такава възможност. ССБ се принуди да комуникира чрез медиите, когато ис дадохме сметка, че писмената комуникация, не дава особен резултат. Оказа се, че когато медиите се активират, ВСС по един или друг начин се активизар. Не знам дали това  епроблем на вътрешна организация на ВСС, дали този материал не стига на вниманието на членовете на ВСС, но това  реален проблем. Когато нямаш адекватна обратна връзка на собствения си зов за помощ, логично е човек да търси алтернативни способи и, Слава Богу, медиите ни позволиха да поставим проблемите ребром.

Росен Босев:

Когато става дума за публичност на този ВСС, членовете много обичат да казват, че този е първият публичен ВСС, защото били качили пълните стенографски протоколи от заседанията си. В същото време, тези които отразяваме дейностат ан ВСС, много често сме се сблъсквали с феномена магистрати много често ад ни питат какво се е случило на съответното заседание. Как ви се струва идеята заседанията на ВСС да могат да се излъчват онлайн и да може всеки магистрат, когато се обсъжда негов кадрови въпрос, да може да види какво се случва и кой как се изказва.

Владимир Вълков:

Не съм бил в залата за журналисти в новата зала, но в старата съм бил. В тази зала аз лично не можах да разбера какво се случва на заседанието на ВСС. Вероятно техническите възможности са добри, за да може да се осигури едно добро излъчване и да се разбира какво се говори вътре на заседанието на ВСС. За мен лично не съществува абсолютно никаква пречка, ако има интерес някой да го следи, да го направи. Защото аз за себе си не виждам никакво притеснение от това.

Росен Босев:

Имаше един друг „феномен“, на който ССБ също обръщаше внимание – едно усещане за предрешеност на това, което се случва на заседанието на ВСС и сякаш решенията са взети на т.нар. „оперативни заседания“ преди това, които пък винаги са скрити за обществото. Сякаш всичко върви по един сценарий – ясно е кой какво ще предложи, как ще се гласува и кой какво ще каже. Вие усетили ли сте такъв проблем и доколок, ако има такъв, той влияе върху факта,у че магистратите не могат да разпознаят ВСС като свой представител и институция, която защитава интересите им исе бори с проблемите им?

Владимир Вълков:

Странното е, че решенията, които на майтап казваме, че могат да „минат“ през ВСС, са меко казано притеснителни. Те се случват. Когато това се случи веднъж, възможно е да е грешка. Но, ако това се случи няколко пъти – това е тенденция. Ако това решение е неразбираемо за магистратите, тогава възниква въпросът – на какво се дължи. Когато липсва информация, този вакуум се запълва с най-различни версии. Аз самият избягвам да си съставям версии аз някакви игри и конспирации, но със сигурност го връзвам с отговорността на членовете на колективния орган. Ако самият член на колективният орган не  еубеден в това решение, защо застава зад него? За мен възниква въпроса и какъв е смисълът на гласуването „въздържал се“. Ако аз се въздържа и още 25 души се въздържат, как ВСС ще си свръши работата. Не разбирам такова гласуване в рамките на управление на ВСС. Такъв глас „въздържал се“ е необходим за политическо решение, но да се взима решение за делегиране на доверие при назначаване, повишаване и други и да гласуваш „въздържал се“ – това не го разбирам.

Росен Босев:

Два въпроса от чата. Какво мислите за предложението, което се обсъжда от работната група в Министерство на правосъдието за промени в Законта за съдебната власт, съдебните помощници да стават съдии след определен период без конкурс?

Владимир Вълков:

За мен въпросът е акк се подбират тези кадри. На практика, сега тези съдебни помощници се избират на база местен конкурс от административния ръководите, при неясни критерии. Ако такъв човек влезе в системата, при неясни критерии, вярно, че 5 години е работил, друг е въпроса и какво работи, защото като бях в СГС не разбрах какво точно правят съдебните помощници, от тази гледна точка категорично не го приемам. От друга страна си давам сметка, че ако има вариант тези хора да влизат в системата при ясни правила и да се докажат, след 5 години от кариерното им развитие да са в „кухнят ана нещата“, това е мислим вариант. Това може да се окаже допълнителен резерв за попълване на места. Един съдебен помощник не се нуждае от тази закрила, която я има съдията. Това е някакъв буфер, който може да бъде използван, но е изключително важно кои са хората, които са придобили статута на съдебни помощници.

Росен Босев:

Втория въпрос – не е ли порочна практиката с командироване на съдии? Вие самият бяхте командирован в СГС, какво мислите по този въпрос?

Владимир Вълков:

Дълбокото ми убеждение е, че командироването трябва да е изключение, както и самият закон го казва. За съжаление, може би и заради липсата на планиране на кадри, това се превръща в практика. Преди известно време закона казваше, че командироването не може да продължи повече от 6 месеца, когато ВСС трябваше да организира двукратно конкурси. И по онова време, и сега командироването не е ограничено до 6 месеца. Командированият магистрар е на разположение на административния ръководител, който може да прави с него каквото иска и от какво има нужда органа, което в известна степен е и логично. Но за командированият магистрат проблема е много сериозен. Той е с един неопределен статут, когато продължи по-дълго време ковмандировката, той вече започва да се свързва с конкретното място. Тази промяна категорично се отразява много негативно върху магистрата. Мога да споделя конкретни примери. Колеги от провинцията, дръзнали да се отзоват на апела на председателя на СРС, да дойдат да правораздават в СРС, сега им се налага, защото председателя на съответния съд, от който идват, е преценил, че има нужда от тях и ги връща. Всичките дела, които са изкарали тук, в СРС, с амбицита да напишат и да направят състава в някакви разумни граници – да си свършат работа и да дадат правосъдието, което очакват хората, се налага да се върнат и да започнат друга работа в други съдилища. Това е много неприятно изживяване. В една такава ситуация, трудно си представям каква ще е мотивацията на колегата да се върне. За съжаление, не е изключен варианта, включиштелно системата да загуби читави кадри, заради това, че не може да им осигури възможност да правораздават там, където органът се нуждае от кадрова подкрепа и това ,с което са доказали, че могат да работят. От тази гледна точка, аз в концепцията си съм предложил един вариант за планиране на конкурси, който да предхожда възникналата нужда от заместване. Естествено, не всеки повод може да се планира – има някои дългосрочни ангажименти, които не позволяват това. Но, определено трябва ад се мисли за някакъв вариант за попълване на свободни щатни бройки в Районен съд, където са основните проблеми. В Окръжен съд проблемът съществува доколкото усещането, че отиваш в по-горен съд, възможността да получиш допълнителна заплата, мотивира. В Районен съд проблемът е огромен и по тази линия нищо не се прави. Това го споделиха и колегите от Германия. При тях системата за разпределяне на натовареността се обезпечава от една група съдии, склонни да пътуват, съответно със социални придобивки, които компенсират неудобствата. На рактика, те казват, че се борят с моментните колебания на натовареността, когато някъде се появи нуждата, колегата знае, че е тук временно, да свърши тази работа в органа, до момента, в който се отвори някъде другаде нужда. Когато се окаже, че в този орган нуждата е належаща, тогава се открива щатна бройка. Не зная как се процедира, но казват, че системата работи. Мислимо е, включително е да се предложи и някакъв такъв вариант на колеги, които са готови. Човек, в началото на своята практика, особено когато не е обвързан със семейство, вероятно би бил приемлив за него такъв вариант. Ако той влиза в системата с идеята, че след известен период от време ще откликва на нужди – защо не.

Росен Босев:

Това, което се случва в София е пренатоварен Районен съд, който ВСС не може да разшири щата, защото няма къде да настани съдиите. След това пък той захранва СГС със съдии, които се командироват там. Не са ли съдиите, командировани от провинцията в София, и по принцип командированите съдии, по някакъв начин зависими?

Владимир Вълков:

Да. В момента, в който битието на съдията зависи от преценката на административния ръководител, той го поставя в зависимост от административния ръководител. Административния ръководител ще каже – имам нужда от теб и ще каже до кога. Ако поради някаква причина дадеш повод на административния ръководител да се откаже от теб – не от нуждата на съдия за тази бройка, а конкретно от командирования съдия, ти си тръгваш. Вариантите са два. Единия е да кажеш – аз съм свободен да си тръгна и ще загубя тази придобивка – разликата в заплащането и онова облекчение в работата. Но има и друг вариант – да си каже дъбре, за мен е важно аз да си тежа на мястото и съм склонен на някакви компромиси. Компромисът дава ново неприятно усещане като неминуем резултат и създава много негативни предпоставки.

Росен Босев:

Ако се върнем на един проблем, който посочвате – кадровата политика на ВСС. Този ВСС стана най-известен в обществото, наред с дисциплинарната си практика, с кадровите решения, които взимаше. Може би, еманация на това са изборите на председател на СГС, ВАС, които бяха посочвани от ЕК като пример за немотивирани и неубеждаващи обществото. Каква е вашата оценка, първо на тези кадрови решения на ВСС, и как може следващия състав на ВСС да излъчва един позитивен сигнал към цялата магистратура? Помня, когато гръмна скандала с Красимир Георгиев, тогавашния председател на ВАС Константин Пенчев каза, че не той е човека, който кадрува в съдебната система, има едни други кръгове, които 20 години кадруват – „белите покривки“. Всъщност, те са възможни, защото самите магистрати не вярват, че могат да израснат в кариерата, благодарение на своите професионални качества и трябва да познават някой. Как може да бъде превъзмогнат този проблем така, че магистратите да имат доверие във ВСС, че ако работят добре, ще се издигат?

Владимир Вълков:

Аз също си спомням това изявление на колегата Пенчев. Още тогава ме втрещи. Ако член ан ВСС каже: нещата не зависят от мен, а от хора извън системата, какво правим? Точно това е гаранцията, която трябва да даде всеки един от нас, когато е там. Заставайки в тази зала казва: аз си давам гласа, защото зная какво правя и знам зад кого заставам. Обществото има нужда от безпристрастен и независим съд, а гаранцията за това трябва да я даде ВСС. Ако ВСС казва: Извинявайте, но нещата не зависят от мен… Да ги поканим тези хора, „белите покривки“, да седнат на заседателната маса на ВСС – поне да се разбере кои са и на базата на какво избират. За мен бе, почти като виц се разказваше вероятността, колегата Янева да бъде номинирана за председател на СГС. Когато това се случи, не вярвахме, че ще бъде избрана. Несъпоставима е базата, на която бе сравнена в ролята на административен ръководител. От този избор, който беше направен, аз не разбрах какво е надделяло в полза на колегата Янева. Интересно е при общоприетата представа, че председател на съд би трябвало да се ползва с авторитета на органа, в който стои, защото той е пръв сред равни, той не е административен ръководител, наложен отгоре. Вярно, че това не е случващо се за първи път – човек извън органа да седне на председателското място. Впечатляващо е с какво колега Колев впечатли толкова много членовете на ВСС, за да възприемат, че той е удачната кандидатура за председател на ВАС. До голяма степен конкурсите за административен ръководител би трябвало да са насочени към установяване на потенциала на този човек да гради и утвърждава авторитет сред колегите си. Не става въпрос да се харесаш на колегите. Харесването не е критерии за кадрово израстване. От дебата какво е това атестация и как точно да се оцени колко си добър, се поставяше един контрааргумент – аз мога да кажа, че музиката ми харесва, но не мога да кажа защо. Разликата е в това, че с музиката удовлетворявам вътрешна потребност, а с гласуването си, когато кадрувам, трябва да гарантирам, че на това място сяда човек, който има сериозна основа и на този човек може да се вярва. За мен е много важно, изборъа на административния ръководител да е обективен, т.е., избор между една кандидатура няма как да се случи. В рамките на един избор трябва задължително да има дебат на идеи и концепции. Трябва да има възможност този кандидат за административен ръководител да се види очи в очи със съдиите, които ще представлява. Няма нищо по-добро от това самите съдии сами да кажат – това за нас е авторитет. Това усещане, веднъж показано, то значи много. Видя се, че за ВСС това не винаги значи. Имаше случаи, когато съдиите избраха своя административен ръководител, а ВСС видяха като етичен проблем това. В друг случай, съдии казаха – този административен ръководител не ни харесва, а от ВСС казаха – той няма авторитет пред колегите си. Това е изключително странно. Не става дума дали харесва или не, а дали знае на къде върви, знае какво прави и как да го направи. И не на последно място – да е в състояние не да разделя и да владее гилдията, а да създаде един коректив, когато хората се разминават по коридорите, да не се подминават, а да се усещат като чяст от едно цяло.

Росен Босев:

Говорейки за избор на административните ръководители, ако вие бъдете избран в новия ВСС, това ще бъде новия ВСС, който ще избере следващия Главен прокурор. Имате ли визия за това как трябва да изглежда избора, че да бъде боективен и да не прилича на предходните избори – когато беше само с един кандидат, с председателя на ВКС, с председателя на ВАС – по същия начин с по един кандидат и предрешен избор. Имате ли в главата си някаквъ профил на следващия Главен прокурор?

Владимир Вълков:

В публичното пространство вече изплуваха някои идеи, които и на мен не са ми чужди. Като се има предвид, че твърде дълго време се случваха промените, задължително е човекът, който влиза, да е наясон с тях и не само. Трябва да е наясно с конкретни решения, за които трбява да се бори и отстоява. Освен това, личността му, сама по себе си, трябва да показва потенциал да реализира политиката си. Със сигурност този избор не би трябвало да се състои за или против определена личност. Абсолютно наложително е да има концепции, които да бъдат подложени на критика, и самите кандидати да обосноват идеите си в концепцията по достатъчно разбираем и убедителен начин за всички. На тази плоскост, вероятно ще бъде трудно да се избере човек на база концептуално виждане, но пък, ако борбата покаже качествени концепции и личностите са  сравними, на ВСС остава да спре избора си на един. Това, което би могло да бъде много различно, е контрола, който може да се осъществява върху дейността на прокурора. Различно е: аз ставам Главен прокурор и ще ви разреша проблемите. Когато дойде председателят на СРС от вън – Иван Колев, му беше зададен същия този въпрос – какви са проблемите и как ще ги решава. Той каза: проблемите отстрани се виждат, но как ще бъдат решени – ще видите. Беше много „интересно“ как се решиха проблемите – освен, че се сменихме банката, друго решение на проблем на СРС не видях.

Антоанета Цонева презентира бъдещите изслушвания на кандидати за членове на ВСС от професионалните квоти.

(…)

Антоанета Цонева:

Пожелавам ви успех (на съдия Вълков – бел.ред.). Вие се включвате в нашето онлайн изслушване и ви благодаря. Дано повече ваши колеги да ви последват.

Владимир Вълков:

Да ги поканя и аз. Колеги, приятно е преживяването, усещането е страхотно да споделиш с всички зрители своите идеи. Надявам се да имат възможност да чуят всеки един от нас, който е дръзнал да се нарече член на бъдещия ВСС. Благодаря.

Росен Босев:

Благодаря на съдия Вълков.

Copyright © 2017. При използване на информация от Гневни Млади Хора цитирането и позоваването с линк е ЗАДЪЛЖИТЕЛНО!
Участвайте: